Фондация за култура

Над осемдесет културно-документални колекции и материали за повече от осемдесет хиляди имена от историята на кабарето и неговите предшественици съставляват ядрото на Германския кабаретен архив. Основана през 1961 г. в Майнц от Райнхарт Хипен, през 1989 г. частната колекция премина в ръцете на град Майнц, първоначално под формата на несамостоятелна фондация. Под ръководството на Юрген Кеслер архивът се превърна в културна фондация, подпомагана от няколко публичноправни субекта, а през 1999 г., след признаване на значението му за националните интереси, архивът заработи с подкрепата на Федералното министерство на културата и медиите. През 2004 г. архивът беше преместен в историческия Склад за провизии в Майнц.

Бернбургска колекция

От есента на 2004 г. във втория филиал в Бернбург на Зале и по-точно в Кристиансбау на Бернбургския замък, недалеч от кулата на Ойленшпигел, с подкрепата на град Бернбург и на федералното правителство се събира и документира историята на кабарето на ГДР.

Звездите на сатирата

Благодарения на музейния си вид двата филиала на архива припомнят за големите имена в кабарето на 20‑и век и ги представят в постоянната експозиция „Звездите на сатирата“. Майнц показва незабравимите имена от кабаретната история на своята Алея на славата между Склада за провизии и Центъра за сценични изкуства, а Бернбург – в Залата на славата в Бернбургския замък.

През 2018 г.

отбелязваме 80-ата годишнина от Кристалната нощ, както се нарича евфемистично нощта срещу 10 ноември 1938 г. 85 години пък минаха от 10 май 1933 г. – деня, в който в Берлин, а по-късно и на други места, горяха книги. В Майнц това се случи на 23 юни.
В излезлите посмъртно мемоари „Историята на един германец“ Себастиан Хафнер описва какво е представлявало политическо-литературното кабаре въпреки всичко в годините на национал-социалистическата диктатура.

Безспорно това,

че опознавайки подчинеността и страха от смъртта, не знаем какво по-добро да подхванем, освен да ги игнорираме, доколкото можем, и да не им позволим да ни развалят удоволствието, говори донякъде против нас. Струва ми се, че една млада двойка отпреди сто години щеше да знае по-добре как да постъпи, та дори и да си устрои една-единствена любовна нощ, подправена с опасности и усещане за изгубеност. На нас не ни и хрумна да извършим нещо необикновено. Ходехме в кабарето, тъй като нищо не ни спираше: на първо място, защото така или иначе щяхме да го направим, а на второ, за да прогоним неприятното от мислите си. Може тези действия да изглеждат извънредно хладнокръвни и безстрашни, но по-вероятно са признак на известна слабост и показват, че макар да страдахме, ние не бяхме наясно за положението. Въобще – ако ми позволите това обобщение – тази беше една от най-зловредните черти на новата германска история: за действия ѝ липсваха дейци, за страдания ѝ липсваха мъченици, всичко се случваше под някаква полунаркоза и амо тънък, измъчен слой чувства покриваше обективно чудовищното: убийствата се извършваха в настроение за глупави момчешки шеги, самоунижението и моралистичният тон биваха приемани за дребен, досаден инцидент и дори физическата, мъченическа смърт се приравняваше на лош късмет.

Междувременно

за леността си през онези дни бяхме възнаградени богато и пребогато, тъй като случайността ни отведе право в „Катакомбата“ и това беше второто забележително събитие на вечерта. Озовахме се на единственото обществено място в Германия, което беше оказало някаква
съпротива – смела, смешна и елегантна. В предиобеда бях станал свидетел на безславното рухване пред нацистите на Пруския областен съд с неговата столетната традиция. Вечерта видях как шепа незначителни берлински кабаретни изпълнители без каквато и да е традиция спасяват честта си славно и изящно. Областният съд беше паднал. „Катакомбата“ остана.

Мъжът,

повел своя батальон от актьори към победата – понеже да издържиш и да
запазиш самообладание пред лицето на заплашващата със смърт власт е един вид
победа, – беше Вернер Финк. Този дребен кабаретен конферансие си заслужи място
в историята на Третия райх – едно от малкото почетни места там. Той не приличаше
на герой и ако в крайна сметка едва не се превърна в такъв, то това стана malgré lui,
по неволя. Не беше революционен актьор, нито хаплив шегаджия, още по-малко
Давид с прашка. Дълбоко в себе си той беше незлоблив и дружелюбен. Иронията му
беше мека, танцувална и лека; основното му оръжие бяха многозначността и играта
на думи, в която постепенно се превърна във виртуоз. Беше изобретил нещо, което
нарече „скрита поанта“ – и действително, колкото пò се упражняваше, толкова подобър ставаше в скриването на поантите си. Умствената си нагласа обаче не
скриваше.
Той остана убежище на незлобливостта и дружелюбието в страна, където тъкмо тези
качества бяха на привършване. И в тази незлобливост и това дружелюбие като
„скрита поанта“ беше залегнал действителен, неумолим кураж. Той се осмеляваше
да говори за нацистката реалност, при това в Германия. В изпълненията му
присъстваха концентрационните лагери, претърсванията на домове, повсеместният
страх, повсеместната лъжа; в иронията му имаше нещо неизразимо леко,
меланхолично и печално, но и необикновена способност да утешава.

Онзи 31 март 1933 г.

вероятно беше неговата най-велика вечер. Залата беше изпълнена с хора, които се взираха в идния ден като в бездънна пропаст. Финк ги накара да се разсмеят както не бях чувал да се смее друга публика. В смеха им имаше нещо патетично, смях на новородена гордост, която обръщаше гръб на вцепенението и отчаянието. Страхът само подхранваше този смях. Нима не беше чудо, че щурмоваците от СА още не бяха нахлули, за да арестуват всичко живо? Вероятно онази вечер смехът им би се пренесъл и в зелените им возила. По един невъобразим начин се бяхме издигнали над опасността и ужаса.

Оттогава моите служители

се грижат за различните изразни форми на сатирата по света. Затова толкова често ни гостуват посетители от чужбина. Неотдавна при мен пристигна студентка от Москва, която за дипломната си работа се нуждаеше от материали от двадесетте години на миналия век. Японска професорка пък се интересуваше от кабаретния театър в изгнание. Една докторантка от университета „Йейл“ прекара девет месеца из дебрите на архива в търсене на информация за ролята на бродещия музикант през Средновековието като предшественик на песнописеца, създаващ политически текстове. Големият интерес към моите съкровища личи от редовните запитвания, пристигащи от цял свят. Ето защо от началото на двадесет и първи век до днес организирах над сто и шестдесет изложби. В седем европейски страни. Сред тях – Франция. В германското общежитие „Хайнрих Хайне“ в Студентския град на Париж: „СВЕТЪТ Е КАБАРЕ! Дебютът на литературното кабаре в Германия и Франция“. Последваха Монпелие, Тулуза, Лион, Дижон. В немскоезичното пространство пожънахме успехи от Алцай до Цюрих със „100 ГОДИНИ КАБАРЕ“. Ясен пример за това, което представлявам: жанра! Неговите изразни форми. Тяхната история. В моя архив става дума за хората на изкуството. И най-вече за
политическо-литературното кабаре като изкуство, насочено към демокрацията и свободата. За неговите автори. За историите на техния живот. Нерядко това са истории на страданието. За значението, което им отдават хората през годините. За публиката на Бел епок. По времето на Германската империя. Между зараждането и цензурата. Между Първата и Втората световна война. Между демокрацията и диктатурата, милитаризма и фашизма. Става дума за изкуството на оцеляването. Във вътрешно и външно изгнание. Между два стила и между два стола. Става дума за нашата култура. За промените в нея. За образованието. Естествено, става дума и за смях. Днес и преди. За надсмиването над самите нас и над другите. Става дума за топографията на шегата и за нейния език в хода на времето. Както става дума и за хумора и поезията на човешкото и твърде човешкото. За абсурдното и конкретното. От самото начало. И за любовта! Колекционирането, впрочем, също е израз на любов, твърди американският философ Джордж Стайнър.

на мюнхенска сцена се качили „Единадесетимата палачи“ – първото политическо кабаре на Германия. С единадесеторката работел Франк Ведекинд, а също и Марк Анри, който пристигнал от Париж. Така моите най-близки предшественици по майчина линия идват от Франция, а по бащина – от Германския Райх. Оплетени по европейски като някогашната аристокрация… Нещата поели рязко нагоре! Само през 1901 г. покрай Шпрее възникнали четиридесет заведения с кабаретно-литературна програма. Във Виена отворили врати „При добрия Августин“, „Нощна светлина“ и „Прилепът“. Фрида Стриндберг, чието първо дете било от Аугуст
Стриндберг, а второто – от Франк Ведекинд, основала първото кабаре в Лондон. В Барселона вече съществували „Четирите котки“. В Краков, Варшава, Будапеща, Санкт Петербург, та чак до Москва се появявали кабарета по подобие на тези във Франция и вГерманския Райх. Там, където липсвали търговски нюх и доза късмет, бързо се стигало до фалити. Устремът обаче не умирал. Поне в началото. Характерно за младата форма на изкуство както едно време в Париж станало кръчмарското кабаре – сцена на голиардите или странстващите поети. С него се материализирала мечтата на бохемите артисти да
представят произведенията си свободно и встрани от утвърдената среда. Публиката била очарована от непосредственото общуване на сцената: театърът сервирал на зрителя продукт, докато в кабарето публиката била пряк участник! Артистите рядко получавали хонорари. На мнозинството се плащало в натура. Понякога се събирали пари от публиката. Като говорим за стиховете на странстващите поети: техните корени се простират далеч назад в Средновековието, в морално-сатиричната поезия, в любовните и в пияческите песни на така наречените „архипоети“. Още в първата си програмната книжка кабарето на Ханс Дитер Хюш „Арче Нова“ отдало почит на Кьолнския архипоет с една от неговите песни от дванадесети век. Най-значимата колекция, съдържаща приблизително триста песни, открити през 1803 г. в манастира в Бенедиктбойрен и наречени „Песните от Бойрен“, добила световна слава с поставянето на „Кармина Бурана“. Поезията на странстващите поети като екстравагантна оратория. Тя добила непреходност благодарение на грандиозната музика на Карл Орф.

„Дадаизмът е кабарето на света, както и светът – това кабаре – е дадаизмът”. В кабаре „Волтер“ в Цюрих Хюго Бал изобретил въпросната литературна форма като провокация към безразличието на буржоазния свят към ужаса на Голямата война. След 1918 г. като превъзходни кабаретни автори се отличили Курт Тухолски и Валтер Меринг, летописци на една изоставена република, говорители на бойната сатира, които редом с това пишели поетични и неустоимо комични текстове за забава на публиката. На Берт Брехт кабарето служело за двигател при формулиране на теорията за епичния театър. С куплетите на Ото Ройтер, шансоните на Фридрих Холендер и Рудолф Нелсон, изпълнени от звезди като Клер Валдоф и Марлене Дитрих, кабарето – най-вече берлинското – се качило на вариететната сцена. В Мюнхен в лицето на Карл Валентин то
представило по един абсурден и близък до простолюдието начин трагичния комик без корени. През 1932 г., само година преди Хитлер да дойде на власт, Вернер Финк се усмихвал смутено на сцената и се взирал напред в бъдещето. Представял си какво ще се случи, ако нацистите завземат управлението, и пророкувал: „През първите седмици на Третия райх ще се проведат паради. Ако дъжд, градушка или сняг попречат на тези паради, всички евреи в околността ще бъдат разстреляни“. Впоследствие се оказало, че тази привидна поанта съвсем не е оповестява завършека. Когато нацистите дошли на власт, Финк се опитал да изрази съпротивата си чрез средствата на вица. Стотици кабаретни артисти и сатирици изкарали Хилядагодишния райх в концлагерите. Нека обаче си спомним и за артистите, които току пред моите порти – на площад „Романо Гуардини“ в Майнц – бяха отличени със сатирична звезда: Ерих Мюзам, Фриц Грюнбаум и Курт Герон. Загинали в Ораниенбург, Дахау и Аушвиц. След 8 май 1945 г. кабарето преживява истинско възраждане. Тонът на „Тризония“ е гордо-меланхоличен: „Ура, живи сме още“. В дюселдорфската „Комедийка“ кабарето задава нови политическо-литературни мащаби, Ерих Кестнер отново хваща писалката в Мюнхен, а „Островитяни“ на Гюнтер Нойман зазвучава по берлинското Радио на американския сектор насред Студената война. С Волфганг Нойс кабарето набива във всегерманското съзнание последствията от изтласкването и от годините на икономическото чудо, а с Мюнхенското дружество за смях и стрелба и берлинските „Бодливи свинчета“ то отбелязва една телевизионна Нова година. Така кабарето се превръща в понятие, познато сред широката публика. Телевизията от онова време издига политическото кабаре. В ГДР в продължение на десетилетия кабарето къде безпроблемно, къде не толкова гладко се нагажда към реално съществуващата цензура. Убедено във висшата кауза на социализма. Отделна глава заслужава колекцията от документи за историята на кабарето в ГДР, която вече има покрив над главата си: замъка в Бернбург на Зале. През шестдесетте години западното кабаре изпълнява Франц-Йозеф Дегенхарт, докато демонстрира срещу похода на неонацистите; то навлиза в седемдесетте с агитации за извънпарламентарна опозиция, а накрая чрез “Хагенбух“ на Ханс Дитер Хюш обявява всичко и всичко за болни и полудели.